ВИЖДАМЕ ЛИ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА ТАКАВА КАКВАТО Е

0
2598

Когнитивният учен Доналд Хофман опитва да отговори на един голям въпрос: дали изживяваме света такъв, какъвто е… или такъв, какъвто ни е нужен да бъде? В тази разтърсваща ума беседа той размишлява как умовете ни конструират действителността за нас.

Обичам загадките и съм запленен от най-великата неразгадана мистерия в науката, може би защото ме засяга лично. Тя касае това кои сме ние и аз няма как да не бъда любопитен.

Става дума за неясната връзка между мозъка и съзнателните преживявания, каквито са усещането на вкуса на шоколада или докосването до кадифе.

Тази тайна не е нова. През 1868 Томас Хъксли пише: „Как така нещо така забележително, като състоянието на съзнанието, идващо като резултат от дразнене на нервна тъкан, е също толкова необяснимо, колкото появата на дух от лампата на Аладин, когато я потърквал.“ Хъксли знаел, че между мозъчната активност и съзнателното преживяване има корелация, но не знаел защо. За науката от онова време това е било загадка. В годините след Хъксли науката научава много за мозъчната активност, но връзката между нея и съзнателните преживявания все още е мистерия. Защо? Защо имаме толкова малък прогрес? Някои експерти смятат, че проблемът е неразрешим, поради липсата на нужните понятия и интелигентност. Ние не очакваме маймуни да решават проблеми на квантовата механика и както се вижда, не можем да очакваме нашият вид да реши този проблем. Аз не съм съгласен с това. По-голям оптимист съм. Мисля, че просто сме направили невярно предположение. Поправим ли го веднъж, може и да успеем да решим проблема. Днес бих искал да ви кажа кое е то, защо е невярно и как да го поправим.

Да започнем с един въпрос: Виждаме ли реалността такава, каквато е? Отварям очи и преживявам нещо, което описвам като червен домат на метър от мен. В резултат започвам да вярвам, че наистина на метър разстояние има червен домат. Затварям очи и вече преживявам сиво поле. Но въпросът е дали на метър от мен все още има червен домат? Аз мисля, че има, но ако бъркам? Възможно ли е да тълкувам погрешно естеството на възприятията си?

Това се е случвало преди. Смятали сме, че земята е плоска, защото изглежда такава, но Питагор е открил, че бъркаме. След това сме мислели, че земята е център на Вселената, отново защото така ни се е струвало, но Коперник и Галилео са открили, че сме грешили и този път.

По-късно Галилео се е запитал дали не тълкуваме грешно преживяванията си и по други начини. Ето какво пише той:

„Мисля, че вкусовете, миризмите, цветовете и т. н. пребивават в съзнанието ни. Т. е. ако живото същество бъде отстранено, всички тези качества ще бъдат унищожени.“

Това е поразително твърдение. Възможно ли е Галилео да е бил прав? Наистина ли тълкуваме преживяванията си толкова зле? Какво казва съвременната наука по въпроса?

Според невролозите една трета от мозъчната кора е заета със зрението. Само като отворите очи и огледате една зала, например, милиарди неврони и трилиони синапси се активират.

Това е леко изненадващо, защото, доколкото мислим за зрението изобщо, ние си го представяме като камера: заснема обективната действителност такава, каквато е. Една част от зрението наистина е като камера: окото има леща, която фокусира изображение в задната му част, където има 130 милиона фоторецептори, така че окото е като една 130 мегапикселова камера. Но това не обяснява милиардите неврони и трилионите синапси, заети със зрението. За какво са те?

Според невролозите, те създават в реално време формите, обектите, цветовете и движенията, които виждаме. Струва ни се, че просто правим снимка на залата такава, каквато е, но в действителност ние конструираме всичко, което виждаме. Не построяваме целия свят наведнъж. Изграждаме само това, което ни е нужно в момента.

Но учените отиват още по-далеч. Според тях ние възстановяваме реалността. Например когато имам преживяване, което описвам като червен домат, то всъщност е точна възстановка на свойствата на един истински домат, който би съществувал, даже ако не гледам.

Защо невролозите казват, че ние не изграждаме, а възстановяваме? Стандартният отговор обикновено е еволюционен: Тези от предците ни, които виждали по-точно, имали предимство пред по-зле виждащите, следователно е било по-вероятно да са предали гените си. Ние сме потомци на по-добре виждащите и можем да сме сигурни, че в нормалния случай, нашите възприятия са точни. Това казват стандартните учебници. Например в един от тях четем: „Еволюционно погледнато зрението е полезно именно заради своята точност.“ Идеята е, че точните възприятия са по-подходящите. Дават ви предимство за оцеляване.

Така ли е, обаче? Това ли е вярното тълкуване на еволюционната теория? Нека вземем няколко примера от природата.

Австралийският златен бръмбар е грапав, лъскав и кафяв. Женската не може да лети. Лети мъжкият, разбира се, оглеждайки се за сексапилна женска. Когато намери такава, каца и се чифтосват. Има и друг вид в природата – Хомо сапиенс. Мъжкият на този вид е с голям мозък, използван за намиране на студена бира. Когато я намери, я пресушава и понякога изхвърля бутилката навън. Случва се тези бутилки да са грапави, лъскави и с точния кафяв цвят, който събужда фантазията на бръмбарите. Мъжките налазват бутилките, опитвайки да се чифтосат. Те загубват интерес към истинските женски. Класически случай на мъж, зарязал жена заради бутилката. В резултат видът почти изчезна. Австралия трябваше да промени бутилките, за да спаси бръмбарите. Мъжките са намирали успешно женски хиляди, а може би милиони години. Изглежда, че са виждали реалността такава, каквато е, но явно не е било така. Еволюцията ги е снабдила с лесен трик за разпознаване. Женска е което и да е грапаво, лъскаво и кафяво нещо, колкото по-голямо, толкова по-добре. Дори след обхождане на цялата бутилка, мъжкият не открива грешката си.

Може би ще кажете: „Бръмбарите са много прости създания. При бозайниците сигурно не е така. Те не разчитат на трикове.“ Няма да се спирам на това, но вие схващате идеята. 

И така, възниква един важен технически въпрос: Дали естественият подбор благоприятства виждането на действителността, каквато е? За щастие не е нужно да махаме с ръце и да гадаем – еволюцията е математически точна теория. Може да използваме нейните уравнения, за да проверим. Да вземем различни организми, състезаващи се в един изкуствен свят, и видим кои оцеляват и кои процъфтяват, чии сетивни системи ще са по-годни.

Ключово понятие в тези уравнения е годност. Да вземем тази пържола. С какво допринася тя за годността на едно животно? За един гладен, търсещ храна лъв, я увеличава. Но за един добре нахранен, търсещ чифтосване – не. А за заека не покачва годността, каквото и да е състоянието му, така че годността зависи от действителната реалност, но и от организма, неговото състояние и дейност. Годността и действителността не са едно и също нещо и именно годността, а не действителната реалност, заема централно място в уравненията на еволюцията.

В моята лаборатория сме провели стотици хиляди симулации на еволюционна игра, с много на брой различни, произволно избрани светове и организми, състезаващи се за ресурсите в тях. Някой организми виждат цялата действителност, други – част от нея, а трети не я виждат изобщо и разчитат само на годност. Кой печели?

Не ми се ще да ви разочаровам, но възприемащите реалността изчезват. В почти всяка симулация тези организми, които не я виждат, но са настроени за годност, довеждат до изчезване на всички онези, възприемащи действителността, каквато е. Което ще рече, че еволюцията не благоприятства правдивите, или точни възприятия. Разпознаващите реалността изчезват.

Това е малко стряскащо. Как може невиждането на света да ни дава предимство в оцеляването? Звучи нелогично. Но си спомнете златния бръмбар. Той е оцелял хиляди, може би милиони години, използвайки прости трикове. Уравненията на еволюцията ни казват, че всички организми, включително и хората, са в един кюп със златния бръмбар. Ние не виждаме реалността, каквато е. Проектирани сме с трикове, които ни поддържат живи.

И все пак, имаме нужда от помощта на интуицията си. Как може невъзприемането на действителната реалност да бъде полезно? За щастие имаме много подходяща метафора: десктоп интерфейса на компютъра ви. Вижте тази синя иконка на файла, в който пишете TED лекцията си. Синя, квадратна и в долния десен ъгъл на десктопа. Означава ли това, че самият файл е син, квадратен и в долния десен ъгъл на компютъра? Разбира се, че не. Всеки, който го мисли, схваща погрешно целта на интерфейса. Иконката не е там, за да показва реалността на компютъра. Всъщност, тя е там, за да я скрива. Вие не искате да знаете за диодите, резисторите и всичките мегабайти софтуер. Ако трябваше да работите така, никога нямаше да напишете текст или да редактирате снимка. Идеята е, че еволюцията ни дава интерфейс, който скрива действителността и ръководи адаптивното поведение. Пространството и времето, каквито ги възприемате в този момент, са вашият десктоп. Физическите обекти са просто иконки в него.

Има едно очевидно възражение: Хофман, ако мислиш, че идващият с 320 км/ч влак е само иконка на десктопа ти, защо не застанеш срещу него? И след като изчезнеш, заедно с теорията си, ще знаем, че той не е само иконка.

Е, не бих застанал срещу влак, по същата причина, поради която не бих пратил тази иконка в кошчето: не защото я приемам буквално – файлът не е нито син, нито квадратен, а защото я вземам на сериозно – мога да загубя седмици работа. По подобен начин еволюцията ни е формирала със символи на възприемане, предназначени да ни пазят живи. И е по-добре да ги вземаме на сериозно. Видите ли змия, не я вдигайте. Видите ли надвиснала скала, не скачайте от нея. Те са създадени да ни пазят и ние трябва да ги вземаме на сериозно. Това не означава да ги приемаме буквално. Това е логическа грешка.

Друго възражение: тук няма нищо ново. Физиците отдавна ни казват, че металът на този влак изглежда плътен, но всъщност е предимно празно пространство с профучаващи наоколо микрочастици. Няма нищо ново тук. Е, не е точно така. Това е като да кажеш: Зная, че тази синя иконка на десктопа не е действителността на компютъра, но ако си извадя лупата и погледна отблизо, виждам малки пиксели, което вече е действителността му. Не точно, защото сте все още на десктопа и това е важното. Тези микрочастици са все така в пространството и времето: Те са все още в потребителския интерфейс. Така че казвам нещо много по-радикално от физиците.

Накрая може да възразите, че всички виждат влака, следователно той не е умствена конструкция на някого. Спомнете си този пример. В него всички виждаме куб, но екранът е плосък, което значи, че кубът, който виждате, е ваша конструкция. Всички виждаме един куб, защото всеки един от нас конструира куба, който виждаме. Същото е вярно и за влака. Всички виждаме един влак, защото всеки конструира влака, който виждаме и това е вярно за всички физически обекти.

Ние сме склонни да мислим, че възприятието е като прозорец към реалността, каквато е. Еволюционната теория казва, че това е невярно тълкуване на нашите възприятия. Реалността е по-скоро като 3D десктоп, конструиран да закрива сложността на истинския свят и да ръководи адаптивното поведение. Пространството, каквото го възприемате, е вашият десктоп. Физическите обекти са само иконки в него.

Смятахме, че земята е плоска, защото изглежда така. Мислехме, че тя е център на вселената, защото изглежда така. Оказа се, че бъркаме. Тълкували сме погрешно възприятията си. Сега вярваме, че пространството и обектите са естеството на реалността, каквато е. Еволюционната теория ни казва, че отново грешим. Ние погрешно тълкуваме съдържанието на възприятийните си преживявания. Има нещо, което съществува, когато не гледате, но то не е пространствено-времеви континуум и физически обекти. За нас е трудно да се откажем от тях така, както златният бръмбар не може да остави бутилката си. Защо? Защото сме слепи за собствената си слепота. Но имаме едно предимство пред златния бръмбар: нашата наука и технология. Взирайки се през обектива на телескопа, открихме, че земята не е неподвижният център на света. А взирайки се през обектива на еволюционната теория – че времето, пространството и обектите не са естеството на действителността. Когато имам възприятийно преживяване, което описвам като червен домат, аз взаимодействам с действителността, но тя нито е домат, нито е нещо подобно. По същия начин, когато имам преживяване, което описвам като лъв или пържола, аз взаимодействам с действителността, но тя не е лъв или пържола. А ето и черешката на тортата:

„Когато имам възприятийно преживяване, което описвам като мозък или неврони, аз взаимодействам с действителността, но тя не е мозък или неврони, нито е нещо подобно. Тази действителност, каквато и да е тя, е истинският причинно-следствен източник в света – не мозъците, не и невроните. Те нямат сила да променят реалността. Те не причиняват нашите възприятийни преживявания и не обуславят нашето поведение. Мозъците и невроните са набор от символи, характерни за съответния вид. Те са трик.“

Какво означава това за мистерията на съзнанието? Откриване на нови възможности. Например: Може би реалността е огромна машина, причиняваща съзнателните ни преживявания. Аз се съмнявам, но си струва да се проучи. Възможно е действителността да е огромна интерактивна мрежа от съзнателни агенти, прости и сложни, причиняващи съзнателните преживявания един на друг. Всъщност това не е толкова луда идея, колкото изглежда и аз в момента я проучвам.

Но ето кое е важното: Веднага щом изоставим интуитивното и погрешно предположение за естеството на действителността, се отварят нови пътища за размисъл над най-голямата мистерия на живота. Обзалагам се, че действителността ще се окаже по-обаятелна и неочаквана отколкото някога сме си представяли.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.